търсене книги и списания при поискване "Травнишка хроника – Иво Андрич" в града София

0
Малката хроника на Ана Магдалена Бах

bazar.bg 2 София

В много добро състояние.

25.06|18:13

0
Семейна хроника. Стела Авишай

bazar.bg 96 София

Семейна хроника Стела Авишай Семейна хроника Започнах да пиша за рода си на късна възраст, с много обич и болка за дълго пренебрегвания дълг. С натрупването на годините все по-често и настойчиво се връщам към корена си, за да намеря отговор на въпроси, които ме вълнуват: откъде идвам, какви са тези, които са ми дали живот и възпитали такава, каквато съм - и лоша и добра? Дали затова наричам дъщеря си „майко“, като се стремя да открия в нея чертите на мама, да намеря спойката, която свързва миналото ми с бъдещето, с живота? Завладяват ме спомени от детството, в съзнанието ми с удивителна яркост се появяват хора и случки, спотаени в мен в продължение на десетилетия. Повече от всякога искам да преодолея забравата, да проникна в миналото, в многобройните пресечни точки на поколенията, които очертават моето и на децата ми родословие. Завръщам се отново в родния Ямбол, съхранен завинаги в паметта ми с особена привлекателност и очарование. Щастлива бях да живея с обични баби и дядо, които си отидоха от този свят на почтена възраст, но нито веднъж не се замислих за това, което бих могла да науча от тях. Едва сега започнах да събирам сведения, троха по троха, за да възстановя, макар и в общи линии, съдбата на рода ни. Някъде се добирах до дати, другаде до имена на неизвестни за мен роднини или снимки. Баща ми, силна личност с бурен живот, вече заболял от неизлечима болест, ме молеше да ми разкаже за живота си, „за да знаят един ден внуците какъв дядо са имали“. Бях добра стенографка, лесно можех да изпълня молбата му, но не го сторих. Скромните задачи, които изпълнявах в РМС, бяха за мен особено важни, а ролята на моето поколение - едва ли не решаваща за установяването на „свят без войни и експлоатация“. Бащините спомени ми се струваха далечни, без отношение към съдбовните проблеми на времето, в което живеех. А той, една от най-колоритните фигури на нашето семейство, е имал какво да ми каже. С угризение на съвестта си се питам защо постъпих така? Дали това бе високомерие или младежко нехайство, глупост, или всичко заедно? Така пропилях възможността да чуя от устата на баща ми историята на неговия живот, да го помоля да отговори на още много въпроси, които сега ме вълнуват. Преди десетина-петнадесет години, без някакъв предварителен план, започнах да разпитвам и записвам спомени на мои родственици. Така се натъкнах на неочаквани разкрития за миналото на рода ни. Много неща научих от мои роднини, изселени в Израел. За щастие успях да разговарям с първия братовчед на мама Рудолф Бенарое-Доти, сега покойник. Запазил до късна възраст живо чувство за българския език, той възстанови с удивителна памет случки от живота на мама и семейството й. С Хаим Семах-Бечо, мой втори братовчед, който живее в Ню Йорк, установихме нашите общи пристрастия и търсения. Той ми предостави страници от дневника на далечен наш родственик, които ми позволиха да проникна поколения назад преди моето, даде ми живо, културно написан спомен за бягството на ямболските евреи по време на руско-турската Освободителна война. От него получих и ценни фотографии, копия от родословното дърво на фамилията Бен Заде Семах, от която произхожда баба ми, майката на моя баща. При едно гостуване в дома на моя първи братовчед Жак Бена-рое от Тел Авив имах възможност да преровя голяма кутия, пълна с фотографии, дрямали бог знае колко време върху гардероба. Там намерих снимка на благороден възрастен мъж с калпак на главата. На въпроса ми, кой е той, Жак ми отговори, че не знае. Малко след това попаднах на голям семеен портрет, на който разпознах баба ми Джоя, вуйчо ми Ашер със съпругата си Бука, мама и нейните братя и в средата - същият мъж, на чиито колене седеше първородният син на вуйчо ми - Леон. Нямаше никакво съмнение, че това бе дядо ми Моше Бенарое, починал, преди да се родя, на 63 години, от инфаркт. По време на същото гостуване в Израел братовчедката ми Лили Асео спомена за своя приятелка от рода Арие, тя съхранявала копие от родословното дърво на фамилията. От баба ми Джоя знаех, че сме роднини с „тежкото“ семейство Арие. Обадих се на тази госпожа с молба да ми даде копие от документа. В отговор тя ме запита с удивление: - За какво Ви трябва? Какво ще спечелите от това? Ние живеем ден за ден. Благодарение на добросъвестно направения списък на всички членове на рода Арие установих, че от 1766 до 1929 година с името Виза, рядко срещано сефарадско женско име, са били наречени пет момичета и жени, а ако се вземе предвид и моята майка - шест. Една от дъщерите на тази фамилия, живяла в Букурещ, се преселила заедно със семейството си в България, запознала се с богатия търговец от Лом Аслан (Леон) Бенаройо и му станала съпруга. От този брак се родила баба ми Джоя. Родствените връзки обясняват дългогодишната работа на вуйчо Ашер и сина му Леон във фирмата на Арие, представителка на френското козметично предприятие „Жсрмандре“. В тежките години, които преживяваше България, станала съюзница на фашистка Германия и на другите държави от оста, царското правителство търсеше отдушник, за да разсее негодуванието на народа от дълбоката криза, обхванала страната. Един от младите Арие, осъден по бързата процедура за спекула, увисна на бесилото. Той бе от малцината с такава присъда за назидание и за насочване недоволството срещу евреите, от древни времена историческа изкупителна жертва при подобни беди. И ето най-големия успех, на който се натъкнах при моите дирения, и то съвсем неочаквано! През 1995 г. по един тъжен повод срещнах на гробищата стар приятел, мой и на цялото ми семейство, професор Ицо Самуилов. Пооплакахме се от тежкото време, от натрупалите се години, които ни разделят със скъпи хора. Разказахме си кой как е, как са децата и внуците. В хода на разговора изрекох думи, които се оказаха „ключови“ за това, което Ицо ми помогна да узная. Когато се е укривал в дома ни от полицията, сприятелил се с баща ми и той му разказал миналото си. Благодарение на тази случайност се сдобих с най-важните данни, които дотогава липсваха в записките ми. Скоро след това Ицо почина. В края на 1959 г., преди да замина за Ню Йорк, за да поема работата си на кореспондент на БТА в САЩ, генералната директорка на агенцията Елена Гаврилова ме командирова да обиколя някои градове на България, за да получа най-пресни впечатления от страната. По обратния път спрях за една нощ в сливенските минерални бани, където моите дядо и баба (родителите на баща ми) ходеха да се лекуват. Беше необикновено приятно топло време. Нощта премина в будуване. Не можех да се наситя на песента на щурците, които обикновено не се обаждат в такава късна есен. Следващата нощ, към 11 часа, пристигнах в Ямбол. Влязох в хотелската стая с намерение да се наспя, но разбрах, че няма да мога да мигна, преди да видя бащиния дом. Тръгнах по улицата към нашата махала, безлюдна, глуха, къщите - с тъмни задрямали прозорци, и заридах с глас. Дълго обикалях, докато го открих, заобиколен отвсякъде с безлични панелни блокове. На другия ден отидох отново и помолих новите стопани да ми разрешат да вляза. В дома ни живееха две семейства. Дворът беше запълнен с бараки за непотребни вещи, курници. Повечето от дръвчетата бяха изкоренени. Самата къща сякаш беше потънала вдън земята, заобиколена отвсякъде от нови блокове. Те закриваха поречието на Тунджа, гледката към просторното тракийско поле. Тръгнах към еврейските гробища с надежда да намеря гробовете на моите скъпи покойници и им се поклоня. От тях не бе останала следа. Костите на близките ми бяха събрани в обща могила, без да се поменат имената им, за да се даде място на новите градски строежи. Започнах да пиша през 1995 г. Редактирах и преписах на чисто първите стотина страници. При едно от пътуванията ми през есента на 1998 г. събрах в папка ръкописа, най-важните документи и снимки и ги оставих при моя близка приятелка на съхранение. Завърнах се с желание да продължа нататък, но ръкописа с всички ценни документи и снимки не бе открит. Трудно ми беше да повярвам, че го няма. Преболедувах. В края на краищата проумях, че на моите години няма време за тюхкане и вайкане и реших да почна отначало. Тогава, за голямо мое щастие, след дълги перипетии, ръкописът се появи отново на бял свят. Благодаря на всички, които ми помогнаха да обогатя семейната памет. На себе си пожелавам от глъбините на съзнанието ми отново да изплуват събития и преживявания, свързани с моя род, и дано ръката ми бъде в състояние да държи перото, докато успея черно на бяло да запиша това, което искам да стигне до идващите след мен. А те нека продължат... 16.1.1995

16.06|11:57